Патрон на училището

Нежният поет с романтичена душа е роден в Копривщица на 28 март 1887 год. под името Динчо. Той е последното, шесто дете, в семейство на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина. През 1896 година смъртта на баща му е трагедия, белязала за цял живот 9-годишния Динчо. Дебелянов учи в Копривщица, Ихтиман и Пловдив, а гимназия завършва в София, където семейството се преселва през 1904 год. Трудното за семейството време принуждава младежа да подхваща каквато работа намери – работи като дребен чиновник в учреждения, стенограф в Народното събрание, репортер във вестник. Междувременно пише стихове, като през 1906 година списание “Съвременност” публикува първите му отпечатани творби – „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“, които са подписани с името Димчо. Приятелският му кръг е изграден от ярки личности като Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Христо Ясенов. Огромно влияние върху изграждането му като поет изиграват някои западноевропейски и руски символисти, а неговите учители и кумири Пенчо Славейков и Пейо Яворов разширяват мирогледа му. Творчеството на Дебелянов винаги търси възможно най-естествения, ненатруфен изказ, младостта му подхваща ритъма, а римата лети безгрижно.
През 1907 година Дебелянов записва право в юридическия факултет, след това се прехвърля в историко-филологическия факултет. Следва обаче само две години, през които работи активно и в областта на литературата. В списание “Българска сбирка” публикува “Копнежи”, “Брезите сладостно заспали”, “Станси”. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир. На български пише редица сатирични творби, подписани с псевдоними като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. Създава и множество нежни лирични творби, в които личи мъката му от тежестта на ежедневието. В края на 1912 година Димчо Дебелянов е призован да изпълни войнския си дълг и е мобилизиран в 22-ри тракийски пехотен полк в Самоков. Произведен за подпоручик и командир на пета рота от полка, е изпратен на Македонския фронт през Първата световна война. След осем месеца на бойни действия куршумът го покосява на 2 октомври 1916, сутринта, близо до Демир Хисар. Отива си ненавършил 30 години, изпълнявайки дълга си към родината. Последните стихове, писани на фронта, представят антихуманната същност на войната.
Едва през 1931 година близкият приятел на Дебелянов – Димитър Подвързачов, заедно с Георги Райчев, Невена Боюклиева и брата на Димчо – Илия, пренасят костите му от Демир Хисар в Копривщица, където са положени в двора на църквата „Успение на пресвета Богородица”, където през 1934 година скулпторът Иван Лазаров вае трогващата фигура на седналата на прага майка, вперила поглед в пътя: “...въ кратъкъ унесъ чака тя, да дойде нейното дете...”. И сякаш по този начин сбъдват мечтата на Дебелянов: “да се завърнеш в бащината къща”. Оригиналът на паметника “Майка” е преместен в двора на родната къща на Дебелянов, която през 1958 година е превърната в музей, а на гроба му е поставен паметник копие.